За образованието, възпитанието и несподелената среда

Много модерно стана да се говори за образованието, което получават българските ученици. Предложения за реформи много, кои от тях странни, кои – не съвсем. Лично приветствам поне идеята за общественополезен труд в рамките на училището като форма на възпитание при провинение.

В последно време изчетох в интернет какво ли не по повод на обсъжданите промени, като повечето от коментарите са песимистични. Аз съм последният човек, който ще каже, че положението е розово и че страната ни върви към по-добро в образователно отношение. За самите проектореформи изобщо няма да споменавам.

graur razvan ionut / FreeDigitalPhotos.net

Това, което ми се вижда много странно, обаче, е че всички говорят само за ужасното образование и как то е проблем за българското семейство, защото не възпитава и не обучава децата. Според мен причинно-следствената връзка в огромна част от случаите е точно е обратната – семейството е проблем на образованието. Още по-конкретно, възпитанието и неговата липса пречат на училището да си свърши работата, дори когато то наистина се опитва. Като човек, който живее в голям панелен блок с много хора, разхожда се навън, вози се в градския транспорт и т.н., мога смело да заявя, че голяма част от децата просто не са били подложени на какъвто и да е опит да бъдат възпитани в ранните си години.

Ясно е, че няма идеални родители, нито правилна формула, която да работи във всички случаи. Аз самата съм твърде млада и неразбираща, за да си позволя да предложа успешен подход. И все пак си мисля, че за да отгледа детето си, човек трябва да се опита да го научи на елементарно възпитание, да му каже какво според общочовешките норми е правилно и какво не е. Например да хвърля боклуци по улиците не е, нито да се бие със съучениците и учителите си. А някъде помежду това и да му обясни, че знанието е нещо хубаво, както и че училището като институция трябва да се уважава, което включва определено поведение и отговорност.

Истината е, че всеки предпочита друг да поеме отговорността. За всяко семейство е най-лесно да обвини образователната система, която не възпитава и не учи децата качествено. Но хората едно време с право са казали, че първите седем години са най-важни. Учениците масово влизат в класната стая без да са били възпитани вкъщи, а това прави преподавателите безсилни. Дори и най-добрият учител не би могъл да се пребори с влиянието, което мама, тате, баба, стринка и цялата рода оказват на подрастващия. А за голямо съжаление това влияние твърде често се оказва лошо. Ако искаме системата да заработи, не трябва да сочим с пръст единствено училищата и държавата. Преди всичко трябва да насочим пръст към себе си и да се запитаме на какво учим младото поколение, за да се превърне то в достойна част от обществото. За ужас на всички, трябва да поемем основната отговорност, но нали да гледаш дете беше точно това?

Далеч съм от мисълта, че всеки ученик е невъзпитан и всеки родител – безотговорен. Напротив, има много примери за обратното и именно те потвърждават тезата, че семейната среда оказва твърде съществено влияние върху развитието на подрастващите. Влияние, с което образователната система не би могла да се пребори. Ако подходим от аналитична гледна точка, можем да наречем домашната среда „несподелена”, тъй като тя се различава за всеки ученик, докато образователната е до голяма степен обща. Фактът, че от едно и също училище излизат и възпитани/ образовани, и невъзпитани/ неуки млади хора, показва, че несподелената среда под формата на влиянието на мама, тате, баба, стринка и цялата рода играе решаваща роля. Всички ученици са заедно в гадното българско образование, ама за някои има значително по-голям ефект. Късмет и генетични заложби? Може, но не само.

Ще завърша с няколко думи, посветени на небезизвестния Алфред Маршал, който е един от най-влиятелните икономисти за своето време, а теориите му се изучават и до днес. Преди повече от век Маршал публикува книга, в която представя редица икономически принципи, сред които и популярния принцип за търсенето и предлагането. До този момент повечето хора опитвали да обяснят състоянието на пазарите или чрез разходите на доставчиците и съответно тяхното искане към купувачите, или чрез потребителските желания. Маршал е един от първите, които комбинират двата фактора и до днес в учебниците по икономика пише, че равновесното положение на пазара зависи едновременно от силите на търсене и предлагане.

Ако съвсем грубо приложим този принцип към образованието като пазар на знание (и не само), странно би било да анализираме единствено какво се предлага. Търсенето също е от значение за статуквото, а търсеното зависи от нагласите и приоритетите на родителите. Ако мама и тате не са готови да заплатят по-високата цена измерена в повече време и усилия, отделени за възпитание на отрочетата у дома, нещата с образованието никога няма да се променят. Крайно време е българското семейство да мрънка по-малко и да поеме повече отговорност, особено за бъдещето на собствените си деца. Нали да си родител беше точно това?